Ревизия на езика и историята в Македония-проф. Е. Хобсбаум

За деконструкцията на Блаже Конески
Броят на езиците се увеличава с броя на държавите, а не обратното-твърди Ерик Хобсбаум.

вестник "Култура"
http : / / www . online . bg / kultura / my_html / 2216 / makedon . htm

....... ...................
Голяма Македония от Берлинския конгрес до 1948 г.

Основна предпоставка за възникването на македонски национализъм6 е трикратното изпадане от формирането на българската нация, след като заедно е бил извървян пътя на т.нар. "Възраждане" от 1840 до края на 60-те години на XIX век (най-вече в битката срещу елинизацията и архаизацията на езика): езиково - заради едностранното съобразяване с източнобългарските диалекти при кодифицирането на стандартния български; териториално - заради решенията на Берлинския конгрес 1878 г., който не желае да признае целия македонски регион на външнополитически ориентираната едностранно към Русия млада българска държава; църковноправно - заради султанския ферман за Българска екзархия от 1870 г., който подчинява на българската национална църква, грубо погледнато, Пиринска Македония (българска от 1913 г.) и Вардарска Македония (от 1913 г. сръбска, от 1918 в Кралството на сърби, хървати и словенци, 1944-1945 съответно югославска), а огромната Егейска Македония (от 1913 г. гръцка) оставя на Гръцката патриаршия.На този фон се развива един македонски национализъм (например в политическата и езикова програма "За македонските работи" от Кръсте Мисирков, 1903 г.) който много прилича на албанския. Отначало е чисто отбранителен спрямо териториалните претенции на сърби, гърци, българи и после черногорци, които външнополитически са били ориентирани според виртуалните си пространствени представи за своите (кратко просъществували) средновековни империи. Автономните, това значи "османофилски" концепции на албанските и македонски националисти (вилаетите Шкодра, Юскюп/Косово, Монастир и Янина като "Албания"; вилаетите Юскюп, Монастир и Селаник като "Македония") които далеч надхвърлят етническите дадености, са ключът към днешния - отново виртуален иредентизъм. Имперските карти на Албания и Македония - разпространени навсякъде в съответните диаспори - представляват вторично етническо семантизиране на османските административни граници от 1864-1912 г. (които пък по онова време съзнателно не са били прокарвани според етническия критерий).Безкомпромисността и видимата липса на интерес към деескалация от страна на македонците и албанците в преговорите им със Солана и Робъртсън от април до юли 2001, според мен, се легитимира от колективното съзнание и у едните, и у другите, че през 1912-1913 г. са били най-ощетените от битката за преразпределяне на рухналата Османска империя. Едва ли не сакрализираната, маниакално насочена към придобиване на територии фиксация на балканския XIX век, днес е стигнала до тъй наречените underdogs (англ. победени, онеправдани - бел.пр.).Разделянето след Балканските войни на трите вилаета Монастир, Юскюп и Селаник, което тогава дава повод за възродилата се наново през 90-те години сантиментално-сълзлива метафора за "четирите вълка", визираща четирите съседа (Албания, България, Сърбия и Гърция), има, според мен, две важни последици. От една страна, репресивната асимилация във всичките четири области, на които е разделена територията, е довела до етнизация на македонското локално съзнание7, задоволявало се дотогава със собствената си автохтонност. От друга страна, левият уклон на основаната през 1893 г. отчасти пробългарско-присъединителна, отчасти македонско-автономна ВМРО представлява тънката континюитетна връзка на македонския национализъм с Титова Югославия. Обратът в етническата политика на Коминтерна през 1924 и съответно 1934 г., който води до признаване на македонската нация, в Сръбска Македония маркира началото на македонската литература - с произведения като "Бели мугри" от Кочо Рацин** например. Нейната езикова форма удивително много прилича на официално възприетата след 1945 г.

Балканската полемика за стандартния македонски

Ролята на комунизма и на Титовите партизани като "акушери" на македонския език, специално в Гърция (след 1945 г. "фронтова" антикомунистическа държава) води до упрека, че той е "изкуствен Титов продукт". След като Тито и Сталин скъсват помежду си през юни 1948 г., България8 също предприема постоянни дискриминационни кампании срещу македонския, които свършват едва през февруари 1999 г. Важно е да познаваме изнесените аргументи, защото те са довели до компенсационния механизъм на един прекомерен македонски национализъм, с който до 1991 г. засегнатото от културния шовинизъм на съседите си македонско общество е избягвало всички коварни въпроси за своята идентичност. Цялата езикова дискусия в Гърция и България9 е свързана с отричането на съществуването на македонско малцинство в съответната страна. Затова аргументът на уравнението на политическия романтизъм от XIX век ("език = нация = територия = държава") служи най-вече като изпреварваща защита срещу евентуален македонски иредентизъм. След като през Втората световна война Югославската комунистическата партия сменя етнополитическия си курс единствено сръбската наука (pars pro toto споменаваме тук белградския диалектолог А. Белич) тегли заключителна черта под традиционните тежнения за велика нация (например на Й. Цвиич), които преди Балканските войни през 1912-1913 г. е трябвало да легитимират присъединяването на "Южна Сърбия".По един типичен начин гръцкото и българското езикознание работят с "императива на "фактическото" в обективното понятие за нация. Докато през 1907 г. Константинос Циулкас (асимилиран славянофоб и по-късно директор на една гръцка гимназия в Битоля) представя славянските идиоми в македонския като корумпиран гръцки, през 1957 г. Николаос П. Андриотис12 прилага - с една повече от съмнителна методика - същите аргументи към македонския стандарт. Изброяването на някои народностни гърцизми (и то точно в религиозната област) са предназначени да послужат за доказателство, че македонският регион винаги е бил населен с гърци.Българската страна (по-специално в анонимния памфлет от 1978 г.13 по повод 100-годишния юбилей от реализираната за кратко мечта за Велика България чрез предварителния Санстефански мир от 1878 г.) се ограничава само с диалектологията, упорито пренебрегвайки социолингвистките методи и терминология и се стреми да увековечи "единството на всички български диалекти". И гърци, и българи гледат на македонците като на "клонирани [от Тито] етнически зомбита". Докато консолидирането на собствената нация, героизирано от борбата срещу турците, се поставя абсолютно и без каквато и да било рефлексия върху фактора случайност в процеса на национално самоопределение, македонската нация се дискредитира като "imaginary community" и "mutation". Албанците, които са много по-сигурни от македонците в своята етническа, културна и езикова различност спрямо съседните им народи, за да делегитимират македонската национална държава, заимстват донякъде българо-гръцкото презрение към македонците като към народ без история и език.

Посткомунистическата "българизация" и ВМРО-ДПМНЕ

Докато понятието "българизация"19 от доста отдавна се употребява иронично за означаване на хаоса в преходния период след 1991 г. (употребяват го добре поставените обществени слоеве в системата на Югославия), то след идването на власт на правителството на Любчо Георгиевски през октомври 1998 г. с коалицията между ВМРО-ДПМНЕ и албанската Партия на демократичните албанци това понятие добива съвсем друго словесно измерение. След шест години управление на Социалистическия съюз на Македонския и по-умерената тогава албанска Партия на демократическия просперитет тази смяна във властта прилича на смяна на поколенията в политиката. Тя води до многобройни промени в ръководни постове в областта на науката, икономиката и администрацията и измества наследниците на просръбското партизанско поколение. Оттогава правителството на ВМРО, за което хората са гласували в знак на протест срещу балканската простотия, изненадва електората си с определено пробългарски курс.20 Разискваната в настоящата статия полемика около Конески представя достигнатата досега кулминационна точка на ожесточеност; в полемиката става въпрос за най-ценното съкровище на македонската идентичност - македонския език.Любчо Георгиевски зададе посоката още през 1994 г., когато публикува принципното си скъсване21 с националната историографска доктрина. От 1996 г. той започна да пише първото си име вече не с "п", според сръбския и македонския (фонетичен) правопис, а с "б", според българския правопис (етимологично от "люб"). Между другото той беше подигран за това по време на Скопските демонстрации на 17 и 18 март 2001 на бежанците от Тетово. На плакатите пишеше "Любчо - глубчо", като изписването на "глуп" (глупав) с "б" поставяше знак за равенство между фалшификацията и неграмотността и амбициите на Георгиевски да реформира правописа.Междувременно образователният министър Димитър Димитров беше принуден да освободи министерското кресло като отговорен за публикуването на сборника народни песни на братя Миладинови22 под оригиналното му заглавие от 1861 г. "Български народни песни". Двамата български патриоти от Струга, които с фолклорния си сборник са пледирали за по-силно застъпване на западните диалекти (т.е. на тези от Охрид и Струга) при стандартизацията на българския език, и в София, и в Скопие са смятани за водещи национални фигури. Наскоро излязоха македонските преводи на заключенията на Комисията Карнеги за Балканските войни, както и на дневниците на гръцкия метрополит на Кастория от около 1900 г. Германос Каравангелис (сивия кардинал на гръцките наемни банди в партизанските битки между 1904-1908 г.). В тях се говори само за "българско население" в Македонския регион. Всички тези публикации разрушават конструирания от скопската наука след 1945 г. образ на македонизма като произхождащ от Средновековието, дори от античността, като необорим и най-вече последователен. Съвсем наскоро Ристески (заедно с Киселиновски най-видният поборник за демонополизирането на езиковия проект на Конески) публикува факсимилно издание на протоколите от Конференцията по кодификация на езика, състояла се през ноември и декември 1944 г. И понеже в тези протоколи могат да се прочетат откровени съмнения на участниците в самите себе си, досега те бяха публикувани единствено в София (с агресивно антимакедонски коментари).24Първата инициатива след встъпването в длъжност на новия директор на "Архив на Македония" Зоран Тодоровски беше организирането на изложба (в Крушево, от 3 до 13 август 2000) за мощната задокеанска организация на диаспората "Македонска патриотска организация" (МПО) от 1922 г., която възприема македонската си принадлежност като част от българския народ. Пробългарският курс на ВМРО-ДПМНЕ (тя роди фразата "българи от македонско потекло", на която в българския националистичен дискурс съответства "македонска идентичност", мислима единствено като български регионален вариант) се обслужва и от видния противник на Конески Киселиновски25 в монографията му за етническите промени в трите големи части на Македония след 1913 г. В нея Киселиновски проявява нескрита омраза към сърби и гърци, но не подлага и на най-малка критика българската политика към Македония.26 Съвсем еднозначно в линията на ВМРО-ДПМНЕ се вписва и новият директор на държавната телевизия Люпчо Якимовски, който всяка вечер пуска по държавния канал едно пуристко предаване, с по-скоро българско, отколкото македонско заглавие "Говорете македонски" (по народному "Говорете анти-српски"). Предаването пропагандира изкореняването на сръбските елементи в македонския.27Докато беше още на власт, президентът Киро Глигоров упрекна правителството на Георгиевски в непоследователност на външната политика на ВМРО-ДПМНЕ. Той беше против безвъзмездната военна помощ, получена от България през февруари 1999 г. (между другото и 150 танка), както и срещу признаването на държавния суверенитет на Тайван, което доведе до това, че Китай наложи вето в Съвета за сигурност на ООН и попречи на удължаването на мандата на умиротворителните сили на ООН (UNPREDEP) в Македония. През 1999 г. тези събития допринесоха за поляризацията в политическия лагер.28Посткомунистическата криза на идентичността (която в кампаниите за заздравяване на македонското съзнание неизбежно щеше да открие в албанеца образа на врага) вече е проникнала в албано-македонския етнически конфликт, щом чуваме, че отговорността за нападението над едно албанско кафене в Скопие на 2.5.2001 (при което беше убит един косовски албанец) е била поета от "отряд "Тодор Александров", принадлежащ към групировка на име МРО ("Македонска революционна организация"). Александров (1881 - 1924), роден в Щипската област и централна фигура на ВМРО в Пиринска Македония, е бил известен с тесните си контакти с българските правителствени кръгове. Той олицетворява про- и антибългарската двойственост на много четници от ВМРО. Най-сензационният пример за процеса (немислим преди години) на неофициална реабилитация на верния на България водач на ВМРО е разтуреното през май 2001 обединение "Ратко" в Охрид. Ратко е бойният псевдоним на Ванчо Михайлов - главен враг на левите и автономистки групировки във ВМРО в периода между двете войни и табуизирана persona non grata в историографията на Титова Югославия.

Ролята на егейските македонци в българизацията

Преди да резюмираме започналата преди година в Скопие дискусия за Конески, както и използваните в нея ужасяващо едноизмерно-дихотомични хетеростереотипи ("сърбоман" versus "българоман"), трябва да подчертаем следния аспект, който, странно защо, напълно се изключва: Детронирането на Конески чрез простото споменаване, че политически и езиково той е бил еднозначно ориентиран към Белград, е извършено - типично - от Киселиновски. Киселиновски е егейски македонец, така че заклеймяването на езиковото му самосъзнание като българофилско поне засега удря на камък. Позицията на Киселиновски се потвърждава от езиковото самосъзнание на етническите македонски малцинства в Албания, Гърция и България, които в печатните си органи не използват стандартната македонска азбука, а предпочитат да поддържат местните си традиции. Над този факт - дефицита на покритие на стандарта на Конески сред македонците извън Вардарска Македония - в Скопие като че ли никой не се замисля. "Вардарският македоноцентризъм" на т.нар. nation building в Титова Югославия, реализиращ един минималистичен вариант на македонска идентичност, се подчертава и в авторитетното изложение на една егейска македонка трето поколение, която пише за "невидимата диаспора" на бежанците от гражданската война след 1948 г. в Скопие. Отначало те са били маргинализирани като нежелани свидетели на непоследователността на македонизма по време на еуфорията от строителството на социализма. По-късно обаче спешно са потърсени за провеждането на курс на иредентизъм.33 Така че интеграцията на т.нар. "егейци" след 1948 - 1949 г. и съответно след 1956 г. е малко скалъпена работа. Показателно е, че и до днес, вече над третото и четвъртото поколение егейски македонци тегнат социални предразсъдъци като тези за власите ("мислят само за финансовата изгода, честолюбиви са и твърдоглави").Именно в дискусията за езиковото преориентиране, според мен, е ключът за разбирането на позициите Конески/Стаматоски versus Киселиновски при исторически разрасналото се езиково несъответствие между Вардарска и Егейска Македония, които след Балканските войни, 1912-1913 г., минават съответно към Сърбия (от 1918 г. Кралство на сърби, хървати и словенци) и Гърция. Докато вардарските македонци са асимилирани след 1913 г. като "южни" или като "планински сърби", в Егейска Македония влиянието на мрежата от църкви и училища на Българската екзархия се запазва по-дълго. Гръцкият асимилационен терор става масов едва с идването на режима на Метаксас през 1938 г. Гърците обаче сами изграждат най-голямата преграда пред асимилацията, защото вдадени маниакално в архаизма, се придържат към използването на катаревуса в образованието.До 1912 г. българската пропаганда в Егейска Македония (в областите на днешните Кастория, Флорина, Едеса, Гяница, Килкис) е била значително по-силна, отколкото във Вардарска Македония, която е била дадена на Българската Екзархия още през 1870 г. при основаването й. Може да се каже, че т. нар. "македонска борба" се е разиграла всъщност изключително на територията на днешна Гърция, където Гърция и България са били двете най-силни партии (заедно със Сърбия и Румъния) в пропагандната битка за завладяване на нови църковни общини.Силното българско присъствие се изразява например в това, че точно планинските села, където преди 1912 г. е имало само български училища (например Акритас/Буф край Флорина, Аетохори/Тушим край Аридеа) през Втората световна война оказват съпротива на гръцките партизани. Затова би могла да се приеме тезата, че в Егейска Македония съзнанието за широко разпространената пробългарска ориентация на бащите и дядовците36 е отчасти запазено и до днес, докато в Скопие след 1945 г. се оформят противоречиви дискурси на спомена. Независимостта на македонците в Гърция от процесите на езиково планиране в Скопие след 1944 г. се доказва от партизанските списания от времето на гръцката Гражданска война, които се списват с отчасти български правопис чак до 1948 г.При поражението на комунистите през 1948 - 1949 г. около 60 000 етнически македонци и гърци бягат в съседните народни републики (първо в Албания, после в Румъния, Полша, Чехословакия и Узбекистан). След конфликта в Коминформ през 1948 г. децата от диаспорите са индоктринирани със сталинизма38 предвид евентуалното избухване на нова гражданска война в Гърция; учебниците следват антиюгославска, а с това отричаща и скопския стандарт линия, което неизбежно е довело до по-сигурното запазване на българското езиково покритие отпреди 1912 - 1913 г.39 След отстраняването на Захариадис от ръководството на Гръцката комунистическа партия спира и пробългарската езикова политика на "Илинден". С настъпването на политическото разведряване голяма част от македонците са можели да се "върнат" в югославска Македония. Те тепърва е трябвало да се приспособяват към използвания там стандарт (най-вече азбуката), с чиито сръбски елементи дотогава никога не са били влизали в досег. На егейските македонци буквата "j" от стандартния македонски сигурно им е изглеждала като титовски артефакт, така както в борбата на Вук Караджич и неговия най-верен ученик Дура Даничич за новата кирилица40 фонетично мотивирането "j" е било заклеймено от противниците им като католическо дело на сатаната. При това положение изглежда понятно, че днес се надигат гласове за прекодифициране и реформа на правописа.

Спорът за Блаже Конески

Скицираната тук само в най-общи линии реакция на преоценката (фактически внасяща обективност, но безсмислена от обществено-политическа гледна точка) на "вардарско-македоноцентристкия" труд на Конески, извиква съмнения в политическата зрелост на младата Македонска република, щом като израсналият през социализма под влиянието на Конески и вече наложил се академичен елит в Скопие застива в чисто епигонство и посреща легитимните импулси за ревизиране на историята с анатемата "булгародул"***. Дискусията беше открита от единствения защитник на Киселиновски и Д. Димитров в македонската преса В. С. Стаматовски, който започва статията си с поговорката "Истината се изтънява, но се не къса". Той обвинява учениците на Конески в "просръбски прозелитизъм" и в това, че след дългогодишна "тоталитарна дресура" не са в състояние да погледнат критично и рационално на Конески - "безсмъртното олицетворение на македонската наука и национална мисъл". Нарича Конески "духовен баща на македонската национална доктрина, която по форма и интерпретация е комунистическа, а по същността и произхода си сърбомонархическа". На тази статия отвръща Т. Ивановски, който говори за "уж новата истина на новобългаризаторите" ("... на необугарашите"), продължава да подклажда македонския изолационизъм ("истинските представители на чужди интереси днес седят в правителството, тук, сред нас") и обвинява Киселиновски, че извършва "българизация на Македония и нейния език" под прикритието на плурализма, демокрацията и деидеологизацията.Ескалацията на спора в началото започва колебливо. От една страна, невярващите и изненадани мнения на случайни хора доказват неинформираността на обществото; от друга страна, се цитират установени мнения (като това на директора на македонския Народен театър), в които се изразява учудване, че толкова отдавна познат и доказан факт може да предизвика такава пушилка. Примиряващо би трябвало да звучи и изложението на директора на Института по национална история Новица Веляновски46, който се стреми да представи редакционната колегия на Историческия речник като хетерогенен и противоречив орган. Според него актуалната в момента дума "препрочитуванье", деконструктивистки "нов прочит", е компромисно решение, задоволяващо и двете страни. Веляновски твърди, че спорният пасаж за Конески е променен от Киселиновски без знанието на редакционната колегия.Най-агресивните нападки срещу Киселиновски излизат изпод перото на публициста и журналиста Й. Павловски (еднозначно и едностранно ориентиран към Т. Стаматоски) и на университетския професор А. Вангелов. Павловски, който сам определя себе си като неспециалист по въпроса, следва двойна тактика. От една страна, се стреми да дискредитира гледната точка на Киселиновски, цитирайки неприкрито иредентисткия софийски "Македонски научен институт", който, между другото, е публикувал подкрепящия Киселиновски протокол от заседанията по кодификацията от 27.11. до 3.12.1944 г. От друга страна, той имплицитно му дава право, оправдавайки Вуковския фонетичен правопис, с който македонският заема някои основни неща от сръбския (j, отделни графеми за ль и нь); подсигурява се с цитат от големия виенски славист Ф. В. Мареш ("македонската сестра на Вуковата кирилица е една от фонологично най-перфектните графични системи").Вангелов се включва в дискусията с по-голяма компетентност и познаване на детайлите, в стил, характерен с персонални обиди. Целта е дискредитирането на представените положително от Киселиновски други участници в кодификацията през 1944 - 1945 г. Венко Марковски и Георги Киселинов, които са се противопоставили на сърбизацията на македонския и са били репресирани. Вангелов използва омразния образ на "фашисткия цар Борис III", не без да спомене многократно геноцида над евреите във Вардарска Македония.По-нататък, в последната част на серията си от три статии ("Глупости в целофан", "Как се правят глупости", "Бащата на всички глупости") той стига до извода, че "конформизмът е истинският легитимен и легален баща на фашизма, сталинизма и на потурчената демокрация на Люпчо". Вангелов обвинява сътрудниците на Института по национална история, че в случая с Историческия речник работели по поръчка на пробългарското македонско правителство - като че ли по времето на социализма науката е била независима - а Киселиновски е даден с българизираната форма на името си "Киселинов". В "Българската окупация, какво беше това?" фактът, че в речника този термин последователно се избягва, се интерпретира като "конкретна стъпка за българизация на македонската история". А точно този аспект на Историческия речник на Киселиновски - отпадането на задължителните идеологеми (по-специално използването на определението "фашистки"), е похвален в единствения чуждестранен опит за помирение: този на чеха Ян Рихлик от Пражкия Карлов университет.По-съдържателна е размяната на удари между самия Киселиновски и (обширно цитирания от Павловски) Стаматоски, за когото може да се подозира, че дърпа конците на независимо организираната прескампания срещу Киселиновски. Позовавайки се на Ристески Киселиновски разглежда начина, по който се развива Конференцията по кодификацията през 1944 и 1945 г., на която накрая с помощта на "проюгославската" македонска номенклатура" се налага Конески. (Между другото кирилската графема за средната средна гласна (става дума за "ъ" - бел прев.) не била възприета, защото "миришела много на българско".).Киселиновски сполучливо нарича налагането на концепцията на Конески "процес на историческата езикова непоследователност на македонския". Но че то е протекло "против волята на македонския народ", е чисто патетично и недоказуемо твърдение, на което, от една страна, противоречи бързото въвеждане на новия стандарт във Вардарска Македония, но което, от друга страна, се потвърждава от вече споменатата липса на потенциал за идентификация сред македонските малцинства в Албания, България и Гърция. Когато Киселиновски се оплаква от "сръбския печат" (српскиот отпечаток) върху македонския, той го прави имплицитно, от физически изживения опит, че при други политически констелации (имайки предвид по-специално ролята на Титова Югославия в гръцката Гражданска война) е щяло да се стигне до други, т.е. до значително по-малко сърбизирани резултати от кодификацията. За научните кадри в Скопие подобно разбиране на нещата е трудно смилаемо.Стаматоски61 напада Киселиновски, наричайки го дилетант, защото определял началото на кодификацията на македонския през 1944 г. Докато самият Стаматоски като верен епигон на Конески по недопустим начин и въпреки общовъзприетата социолингвистична терминология включва в процеса на кодификация всички езикови изяви на славянското Възраждане в региона на Македония. Той не е готов да спори с Киселиновски по същество, а се позовава на силата на фактическото състояние на нещата: След 55 години съществуване на македонския стандарт, смята Стаматоски, една езикова реформа така или иначе няма смисъл...

Извод

Констелациите в разразилата се през лятото на 2000 г. полемика за историческата роля на Конески бяха заложени още през 80-те години. Те се проявиха обаче едва с разпадането на Югославия, и по-специално след 1998 г. Първият скандал беше през 1988 г., когато Т. Стаматоски, тогава директор на Института за македонски език, се изказа лапидарно в "Лик" (приложение на "Нова Македония"), че не виждал нищо лошо в това, че македонците се развиват към двуезична (т.е. сръбско-македонска) нация. Дискусията за нея Ристески е събрал в том "Говорим ли македонски?", който се състои от 23 текста. Много от тях решително призовават към запазването на "самобитността". Дж. Томас е предсказал още 1991 г. новия македонски езиков пуризъм като реакция срещу слабо изразения македонски езиков национализъм между 1960 и края на 80-те години.През декември 1993 г., малко след смъртта на Конески, доайенът на македонските историци Блаже Ристовски също разкритикува азбуката на Конески и поиска същите частични, и до днес смятани за българофилски промени в графемите, които навремето е искал Киселинов - сега Киселиновски (премахване на съществуващите само в сръбската кирилица графеми за ль и нь; въвеждане на българската графема за средната средна гласна - т.е. "ъ", бел. прев.). Рефлексията върху научния дискурс в Социалистическа република Македония (чийто заключения и убеждения са безпощадно анализирани от Трьобст) е неизбежен етап в процеса на демократизация. Не може да се предвиди обаче, към какъв краен езиков резултат се стреми пробългарската страна: дали исканото езиково преустройство на македонския ще го отличава достатъчно от българския, или става дума за претопяване на по-малкия от по-големия югоизточно-славянски стандартен език?Предвид на ескалиращия от февруари 2001 г. етнически конфликт в Република Македония може да се опасяваме, че това изпитание за зрелостта на македонската идентичност, както и антагонизмът между двата национализма (македонския versus македоно-българския) ще освободи силни агресии в Скопие. А те пък, както показва опитът, за да се солидаризират вътрешно, ще се нуждаят от ясно разграничаване навън, т.е. от фиксирани образи на врага.Албанците вече са попаднали на мушката - като един от четирите "вълка" - и дори като вътрешен враг. Два дни след избухването на Тетовската криза в македонската преса се появиха гласове, които, намеквайки за италианския протекторат Велика Албания по време на Втората световна, последователно представяха мюсюлманина (в случая албанеца) като вечния предател. Симптоматично за начина, по който македонците възприемат себе си, е един нов шлагер, където в текста за Илинденското въстание от 1903 г. (главния символ на историческата македонска идентичност) тогавашното "Крушево" е заместено с днешната зона на бойни действия "Куманово". Поставянето на знак за равенство между антиосманската освободителна борба и борбата на армейски и полицейски части срещу АОК през 2001 г. внушава, че се повтаря историческата битка за оцеляване на македонския народ срещу една свръхсила. За да се избягнат радикализирането и по-нататъшните антиалбански погроми (Битоля, 30 април до 2 май и 6 юни 2001), както и антиевропейски изстъпления (Скопие, 25 юни и 24 юли 2001) е необходимо спешно да разберем начина на възприятие и страховете на македонците. След 1944 г. те са формирани от националния дискурс за "разделения и пренебрегнат народ-жертва".Когато се предлага в Македония надписите да бъдат на един и съответно на два езика и това се сравнява със ситуацията в ретороманска Швейцария,71 то така само се подхранват заразните - след бомбардировките над Югославия през 1999 г. - македонски страхове от албано-европейско съюзяване. Вместо това, малцинствената ситуация в Македония трябва да се разглежда в общобалкански контекст и да се сравнява с положението на официално отричаните македонци в Гърция и България.И да искаме, не бихме могли да надценим опасността от преплитането през 2001 г. на двата вродени недостатъка на македонското nation building - едностранната просръбска културна и политическа насоченост в една недемократична система след 1944 г. и етноцентристкия егоизъм на македонската конституция след 1989, съответно 1991 г..сп. Остеуропа, бр. 8 от август 2001

Кристиан Фос От немски Ирина Илиева

Статията е значително съкратена